Плака цигулката.
Валяха звезди
и нощта
се лееше розова на потоци.
На развиделяване
стана тихо и утешително.

Само хълмовете с алени макове
ми напомняха 
за една битка
с много цъфтящи рани.

***
Облакът плаче,
не защото му е тъжно
и не защото трябва да напои градината.
Той това може.

***

Ще се отвори небето.
Ще се изсипе вода.
Жадуван,
дъждът нехае за своята същност,
защото няма душа.

***

Няма друг път-
Свобода или Смърт.
Барикадите...
Ешафода...

Колко странно днес тези думи висят -
без криле бели птици в простора.

Но когато без изход ти се вижда денят,
припомни си думите стари.

Щом във чужди земи 
на нашите воини кости лежат ,
нямаш право на страх 
зад днешните барикади!
 
 
 
 

***

Един Хамлет си задава въпроса
-да бъда или да не бъда?

Ботев отговаря
там на върха:
Свободата или Смъртта.
 

***

Камъкът търпеливо понася 
длетото и чука.
Вечно живата Свобода
застива в скалата,
докато чака
новия Караджа.

***
Майският сняг 
нацъфтя,
наваля,
побеляха крайпътните  мантинели.
Един бяло-облачен спомен
за зимата през пролетта
се орони за ден-два.

***

Валя.
Изсипа се.
Помете младите листа.
Събуди дърветата.
Насече въздуха.
Раздърпа небето.
Измокри косата ми.
Скри плача ми
от хорските очи.
Залепи роклята 
за краката ми
и ме остави 
боса да шляпам
по бодливите камъни.

А не отивах никъде.
И не търсех нищо.

Само исках 
да извадя сърцето си
от пазвата,
да го изтискам
до последната капка кръв
и да му кажа:
„Виждаш ли
как постъпи с душата ми!”

***